Откъде нас… Добря дохте в Селището  / на странджански/

Пладне е. Лятоска. Рекохме да подим към пчелинът. Имахме омук’ още по първи петли, ама като имаш госк’е, не може, сатаксваш се. Най-напреш лангиди опържихме, сръбнахме по едно кафе, дойде ни меракът и хоп набихме гурътъ. Откъде пъкят се чуваха кулките. Отпреш нас пълни поляните с билк’е и мак- вряд червено,червено като странджанско мехле. Пък горещо, марань. Слънцето отгоре се ухилило като сцепена карпуза и цялата мирия трепка като разхлопано сърце, кое дофтурски заръки не фати. Що да сторим? Сенчица потърсихме под една ей толчова гърница! Лискято гъсти, хладинка. Да имаше и един проскефел да се опинем малко, че да ни се прифати почивкята. Язък, врисле тъдява нямаше! Пък аз викам на юлдашату: „Ми се скасвайте. Пчелинът не е далеко, там одъ ше найдем.“ Та похортувахме криво-ляво, ама и ние като сюрията офце и дремни шилета, които пладнуваха под церът, преживяхме думите. Лискято на гърницата потреперваха като синци и до нас дохудаше малко хладинка. Хеле починахме и тръгнахме пак. Газиш напред врят скакалье рипкат и една голяма желва ни мина пъкят. Катгъче още не бяха засвяткали бластуните. Туй всичкото харманя е било думам аз. Сега е гуръ. Гюрлукът ни бавеше, вардехме се от змии. Това място не ги правеше, ама нейсе… Това място правеше много кишелици. Ей онуй дърво там-тварено, чак се беше изчепило от плод. Кита и тя църна търчеше тъдява, фиркаше в тая одуша пилетата, пък те на инат фъркаха още по-нависоко, а тя отдолу урсуз джавкаше. Гошоглави минахме леката бърчина и видехме зунички. Ей тук-там се червенеят . Кусахме ги- благи, мирисат, хубост! Скинахме ги вряд. Ръките лепнат, една стиска удъ да имаше да ги умием, ама няма. И блейоци като пешкеши за малко да ни повали един клон, запречил пътеката. Ама разклонен точно като бунела! Айол!На хората в гурътъ катгъче все ни трябва някоя вагюлица. Все гражданя,я. Ту някой трън’ ще ни вчепка, ту някоя вяйка ще ни шибне лицето. На нашите госк’е вътъкът им взе да излиза, ищяхът понамаля като цурцулица в тиган. Сбърчиха вежг’е. Белким Селището им се понрави. Скоро ще стане белни. Разгеле като свървяхме надолу насред курията се видя вратника на пчелинът. Като видя пчелите ми иде да плеша от радост. Те добре се сгадаха с природата. Времето бе пригодило, мелура- бол. Нашият скопосан пчелар бе сколасал да им даде мегдан за работа. Целият орталък смълчан, пчелинът като хорище посряд празник. Жу-жу та носи мирията. Не бяха паратики нашите пчелици! Викам аз: „Добря дохте“, пък госкяту „Добря нахте“, понаучили някоя и друга нашенска дума за адет и продължават гордо:“ Пу-пу да не го фатят уроци!“. Пчеларят ни, най-окумуш, заразказва за живота на Селището. Зинаха от почуда. Никога не се били замисляли за туй чудо. Къдешът от пушилките отиваше в них гьотере. Отначало извръщаха лицe, че дръсти, но отпосле обръгнаха. Сядаха за малко на някой кам’ен, пийваха одъ и бързаха да се върнат при нас. Най- после отворих сакулят, опинах софрата, нарязахме самунят на фъргънье и нагостихме с туй-онуй свъртянковците. Подканих:“Ми се освяняйте, опрятайте се!“. Рукна гайдата, викнахме няколко пясми, най-напреш „Ясен месец“, нищо, че беше пладнина. Агале-агале, пясн’я след пясн’ я, излезе ветрец, отпуснаха се сърцата. Угадих, че май няма да си подим по видело. Какво пък, и без това по темно започваше панагирят в селу,с жура гайдите, с кунизмите… 

Ката ден животът тук тече по свой си закон, комай днес е различно? Пчелите ще речеш, че фъркат гьотере, а те работят тертеплийската…Омайват те! И на утрешният ден светът ти пак тук се сбира и струята на животът за тебе само тука, живо врисле, бруфка или силма цицериса!Тук!